Г-н Ганев, изследването „Младите могат“ очерта една доста разнопосочна картина – млади хора, които искат промяна, но не вярват, че тя минава през тях. Позитивни са, че техен връстник може да е успешен политически лидер, но не намират своите лични каузи за обществено и политическо участие. Как разчитате този парадокс?
Д: Това е едно от най-интересните противоречия, което всъщност казва много за състоянието на политическата среда у нас. Младите хора искат промяна – те я виждат като нужна и възможна. Над половината вярват, че поколението им може да промени България. Но в същото време не вярват, че те лично могат да бъдат част от този процес. Това е знак за липса на доверие в каналите за участие, усещане, че „системата“ не ги допуска, че не са представени. Казано просто – младите не вярват, че техният глас е чут. Затова надеждата за промяна се проектира върху други – върху „успешния връстник“, но не и върху самите тях.
Когато говорим за младежко овластяване – как изглежда то в български контекст, реално, не на хартия?
Д: На хартия имаме институции, стратегии, съвети, дори бюджети. Но реалността е доста по-семпла. Повечето млади не знаят какво означава младежко овластяване – 81% нямат ясна представа. Когато ги питаме какво разбират под това, те казват: достъп до образование, работа, възможности. Тоест, самото понятие не се асоциира с участие в решения, власт или глас. Това показва, че овластяването у нас не се случва – то е формално, без инструменти, без последици. Младите често участват символично – в събития, кампании, анкети – но не и в реалното формулиране на политики.
Младите хора у нас нямат представа какво е младежко овластяване, половината от тях не гласуват на избори, а се чуват бодри гласове за мотивацията им за участие в партийния живот и представителство във властта. Как се прескача тази бездна? Не искаме ли детето да тича, преди да е проходило?
Д: Въпросът ви е точен – не можем да очакваме политическо участие без основа. Ако младите не вярват, че има смисъл да гласуват, защо ще влизат в партии? Ако не познават механизмите, защо ще искат да бъдат част от тях? Тази бездна се прескача трудно. Стъпките са чрез създаване на малки, реални възможности за ангажираност: местни инициативи, ученически и студентски съвети с реална тежест, общински младежки проекти. Не става дума за големи жестове, а за постоянство. Младият човек трябва да види, че казаното от него води до конкретна промяна.
Какво би означавало за демокрацията у нас, ако тенденцията младите да не се припознават като част от обществения диалог продължи още едно десетилетие?
Д: Това ще бъде много тревожен сигнал. Демокрацията не е просто избори – тя е участие, диалог, усещане за принадлежност. Ако едно цяло поколение продължи да стои встрани, ще имаме три сериозни проблема:
-
Липса на легитимност – решенията ще се взимат от все по-тясна и хомогенна група.
-
Радикализация или бягство – част от младежите ще се насочат към крайности, други ще емигрират – и в двата случая ги губим.
-
Блокирано обновление – без млади в процесите, няма нови идеи, няма критично мислене, няма адаптация. Демокрацията ще изглежда все по-далечна и формална.
Ако днес политическите партии решат да обърнат лице към младите хора – какво трябва да разберат най-ясно от това изследване?
Д: Най-важното е следното: младите не търсят покана за снимка, търсят място на масата. Те ще участват, ако видят, че мнението им има тежест. Изследването ясно показва – младите вярват, че могат да допринесат, но не вярват, че някой ще ги чуе. Ако партиите искат реална връзка, трябва да отворят структурите си, да създадат механизми за съвместно вземане на решения, да дадат възможност на младите да сбъднат идеи, а не само да говорят формално по младежки въпроси.
Проект „Младите могат“ се реализира по договор № 25-00-3/14.05.2025 г. с финансовата подкрепа на Министерството на младежта и спорта по Националната програма за младежта (2021–2025).