Комуникационен стратег, бивш водещ журналист, Тереза Захариева- Апостолова е основател на Cresco Communications – агенция, специализирана в послания, които стигат до хората. Тя има дългогодишен опит както в Дарик Радио, NOVA и bTV Radio, така и в изграждането на обществено доверие чрез съдържание, което ангажира и вдъхновява. Работи там, където думите променят гледните точки.
Г-жо Захариева, младите хора у нас поставят оценка под „Добър 4“ на доверието си в медиите, експертите и анализаторите. Според Вас, на какво се дължи тази липса на доверие? Доколко тя е заслужена?
Т.: Липсата на доверие не се е появила случайно. Тя е резултат от дългогодишно натрупване на разочарования – от еднообразна, често необективна медийна среда, в която липсват гласове, които говорят на младите и за тях. Заслужена е дотолкова, доколкото медиите – и традиционни, и нови – често не успяват да отговорят на нуждата на младите от смисъл, честност и автентичност. Днес младите не търсят само новини – те търсят разговор, търсят истински примери и искрени послания. Когато не ги намират, се обръщат към най-близкия кръг – родители, приятели, учители.
От друга страна, не можем да подминем и контекста, в който днешното поколение израства – поколение, което има безпрецедентен достъп до информация. Това създава огромни възможности, но и съществени рискове. Всяка информация е само на клик разстояние, но критичното мислене – умението да отсееш истината от манипулацията, фактите от мненията – не се изгражда автоматично. Това допълнително ерозира доверието – когато информацията е навсякъде, а ориентацията в нея става все по-трудна. В такъв свят младите не просто се съмняват – те се пазят. И в този смисъл недоверието им е и защитен механизъм.
Това, което ни остава като общество, е да не виним младите за този скептицизъм, а да покажем, че има на кого да вярват – чрез последователност, прозрачност и истински диалог.
Изследването ясно показва, че най-голямо доверие младите имат към родителите си, следвани от приятели и учители – не на публични фигури или медийни източници. Какво ни казва това за комуникационната среда в страната?
Т.: Това е сигнал, че публичната комуникация не е изградена на основата на доверие. Институциите и медиите често говорят „за“ младите, но рядко „с“ тях. Ако най-близкият кръг остава най-достоверният източник, това показва, че общественият разговор не достига до тях. Имаме нужда от комуникационна среда, в която младите да се чувстват не само информирани, но и включени, чути, разбрани.
От една страна, е прекрасно, че доверието в родителите е толкова високо – това говори за силна връзка и близост между поколенията. Но от друга страна, това може да бъде и уязвима точка, ако самите родители нямат медийна грамотност или критично мислене. Ако възрастният, на когото младежът се доверява безрезервно, сам попада в капана на фалшиви новини или дезинформация, то това се прехвърля автоматично и към младия човек. Затова не е достатъчно само да развиваме информираност сред младите – трябва паралелно да повишаваме и компетентността на техните близки, за да бъде това доверие градивно, а не подвеждащо.
Като човек с дългогодишен опит в класическите медии и в новата дигитална среда – какво смятате, че се губи в превода между младите хора и институции, медии, политици?
Т.: Губи се езикът на взаимното уважение. Институциите често използват тежка, формална, дори отдалечена реторика. Медиите търсят сензацията. А младите – искат яснота, конкретика и диалог. Няма кой да направи разговора истински. Докато езикът остава формален, а думите – кухи, младите просто няма да слушат.
В условия на насищане с информация и недоверие към авторитети, как бихме могли да изградим нов тип комуникация, която младите хора да припознаят като своя?
Т.: Комуникация, в която младите не са аудитория, а участници. Тя трябва да бъде интерактивна, визуална, ангажираща. Трябва да им предостави възможност да се изразят, да споделят, да задават въпроси. Новият тип комуникация е хоризонтален, а не вертикален – не „ние ви казваме“, а „нека го обсъдим заедно“. Това важи и за медийните формати – повече подкасти, стриймове, лайфове – и за институционалната комуникация, която трябва да бъде по-достъпна и автентична.
Ако днес имате възможност да ръководите национална кампания, вдъхновена от резултатите на това изследване – кой би бил основният ѝ фокус и какво послание бихте поставили в центъра ѝ?
Т.: Това би била кампания, която ясно показва, че младите не чакат своя ред – те вече са готови да бъдат част от случващото се. Не като наблюдатели, а като активни участници. Затова е важно да ги включим в реални инициативи, да им дадем възможност да действат, да видят как усилията им водят до промяна. Да усетят, че мястото им не е в публиката, а на сцената – с реален принос, реален глас и реални резултати. Не да говорим вместо тях, а да им дадем пространство да говорят и да бъдат чути.
Проект „Младите могат“ се реализира по договор № 25-00-3/14.05.2025 г. с финансовата подкрепа на Министерството на младежта и спорта по Националната програма за младежта (2021–2025).